тайни милионери
Снощи започнах да гледам “Secret Millionaire”. Едно от най-позитивните и смислени риалитита, които съм гледал. Идеята – във всеки епизод човек с няколко милиончета в банковата си сметка бива изпратен в някоя от най-бедните и мизерни части на Щатите. Там той живее по местните стандарти и се сблъсква с драмите на хората в нужда. В края на престоя си дарява част от своето богатството на онези, които имат нужда от него.
Предаването ми припомни за Америка – но не за оная богата и силна Америка, която веднага се издига пред очите ти когато говориш за нея. Припомни ми за онази бедна, слаба и мизерна Америка, която имах шанса да видя.
Минавайки с колата по разказващите неприятни случки улици на Толедо стигнахме до къщата на моята приятелка. А миризмата на мухъл вътре заглушаваше онази, която бълваха баща ѝ и килограмите разградил се боклук около него. Когато погледнах към него забелязах, че е черен. За да се убедя, че не бъркам погледнах и към нея. Тя все още беше бяла. Когато влязохме в стаята ѝ четири-на-четири пред мен се озова леглото, което не можеше да побере самият мен. И онези две снимки на кучето ѝ забити на картонената стена. Огледах се – това беше всичко. Първата ми мисъл? Как двайсет години от живота ми минават в тази стая… докато зяпам мокрите петна по тавана. Ето защо казваше, че е израстнала на улицата.
Попитах за баща ѝ. Вторият ѝ баща. Тогава тя ми разказа как биологичният ѝ родител – полицай, е бил застрелян на съседната улица докато не е бил на служба. После разкъса смущаващата тишина, за да предложи да посетим братовчедка ѝ, която била родила преди година. На излизане се наложи отново да преминем през онези мрачни и обладани коридори на къщата. Добре че бяха малки.
И представете си – къщата на братовчедката беше по-плашеща. Не говоря за самият интериор – тук крушките светеха. Говоря за това, което чух и онова, което видях. Домакинята разказа за престрелката предната вечер сякаш това беше камионът за боклук, които те буди всяка сутрин в 5. Пак убили някакво черно момче. Разсеян от писъците на малкото момиче нямаше как да не забележа мъжът, който издишаше дима трева в лицето на едногодишното хлапе. После майката и таткото, със силно изразена семейна горделивост, разказаха как са се надрусали предната вечер – след убииството на онова черно хлапе, което едва ли е разнасяло бутилки с мляко посред нощ.
Като завършек беше решено да ми покажат гетото. Гетото? Амааа… то това не беше ли гетото? “Ако минете от там обаче карайте бавно и не се заглеждайте в тях. По улиците излизат след 23 часа”. Точните думи на братовчедката. Погледнах часовника си – 23:10. Съгласих се, защото бях изтръпнал, адреналинът ми напираше, а сигурно цял живот щях да съжалявам ако бях отказал. Все пак бях онова ситно китайче, което поема всякакъв риск, за да види каквото трябва. Минахме през гетото. Нищо. Не бяха излезли. Нито един човек нямаше, но се чувствах все едно ни дебнат и ей сега след секунда всички ще започнат да стрелят по нас.
Ще спра до тук, защото това е моментът, в който осъзнавам, че портмонето ми с личните документи и няколко зелени стотачки вече не е в колата. А освен нас в колата се качиха само онези приятели на моя човек, които откарахме до магазина за цигари зад ъгъла.
