Чудех се кога е точното време за поява на “мейкинг” материал и докато се начудя интернет пространството вече бълваше информация за видеото към “How Long”  на Тони, създадено по инициатива на I Can Too. Аз естествено също се бях намърдал на снимачната площадка – от бъдещо-професионална гледна точка и от чисто любопитство. Искам да отбележа, че настроението беше страхотно, сандвичите бяха повече от божествени, а очакванията ми от крайния резултат останаха големи. Може би защото обичам хората, а в този клип има мнооого много хора!

Снимки: Подарък от мен

Освен това трябва силно да аплодираме всички, които участваха в процеса защото го направиха free of charge – само и единствено за каузата.

Continue…

Та значи седя си в магазина и наблюдавам хората. Сега точно наблюдавам жените. Ето, влиза тази кльощава и висока мадама със съвсем basic визията си и иска нещо интересно. Взима късото кадифено якенце, поглежда го отпред, после накратко отзад, пипа го с отвращение и го връща на мястото му. После съмнително хвърля поглед на една дънкова пола с висока талия. Отвращение. Пак. Обръща се и устремено се забързва към оная сива рокля с черния колан и голямата лъскава тока.

Поглеждам до нея и виждам силиконовата лейди да върви наперено към съблекалните, редом до мъжа си. А след малко той извиква: “Дайте някой лъскав клин! Най-малкия номер.” Разберете ме правилно – Small не е равно на Large. Стига се до заключението, че клинът е прекалено тясно моделче с ниска талия. You are serious, aren’t you?

Надявам се разбирате и това – 37 номер понякога може би е равен на 38, но никога не е равен на 40! Ако е така, поздравления! Спечелихте си място в група “Интелектуалци”. А онази объркани-за-себе-си-представи жена все пак разцепи един кец с подутите си крака и това би трябвало да промени някои неща. Да, ама не! Жената си поиска същия номер от същия модел, че да пробва и него! Какво?

Хубаво е, че има и от онези хора с все пак интересна визия или поне желанието за нея. СМЕЛОСТ, СМЕЛОСТ, СМЕЛОСТ! Защото тя стига до там където си казваме “Ама какво ще си помислят за мен?”, а трябва да се простира и отвъд! Защото когато си кажеш “Не ми дреме за задръстеняците!” това ще си каже и някой друг. Малко повече непукизъм, защото ограничените хора винаги ще ги има, но не трябва да им позволяме да ограничават и нас.

Gina, Miha и още няколко румънски жители ме попитаха: “Защо всички в България са толкова сиви и скучни? Защо сте отворени за толкова много неща, но сте затворени за това как изглеждате?”

Аз съм малко объркан – ще се подобри ли или не? Стилът имам предвид. Ти как мислиш?

Снимки: Style Bubble

Докато си седях на леглото и се взирах в априлския брой на списание “MODA” наречен “The British Issue” си припомних колко влюбен всъщност съм в английския флаг. И не само аз. Та той винаги е бил толкова красив и очарователен, че нормалните хора няма как да не го обожават. Други пък просто биха се възбудили.

Освен това се сетих за онази моя чанта на Ben Sherman с флага отпред, която един черен тип (не че съм расист, но тези там си бяха мърди) ми открадна. И направо ми се плаче. Първо защото тази чанта вече я няма никъде и второ защото вътре беше диск с “моделските” ми снимки, които пазих от хомо сапиенси с цената на живота си. За момент в мозъка ми изниква как въпросният тип има двоен повод да се разцепи от смях.

Великобритания ни е дарила с прекалено много красиви неща – Lily Allen, The Beatles, The Britpop, Topman, Vivienne Westwood, Alexander McQueen и прочее рандъм имена и култури. Може би флага ни напомня на всички тях и сигурно това е причината да го обичаме толкова! Освен това той сякаш е направен от някой велик дизайнер… А всъщност кой решава какъв ще е флага на една държава? Дали има намесени дизайнери? Или просто някой дебел сополив чичка с коронка на главата тропа с мащабната си лапа по масата и решава сам…  Нямам си представа, но бих искал и нашият флаг да се превърне в модна икона.

Въпреки, че модният блогинг е все още непопулярен по нашите земи, fashion блогърите от цял свят са вече неразделна част от цялостната система на индустрията. Някои от тях станаха по-влиятелни и от модни издания. Блогърите започнаха да получават различни подаръци, да наблюдават ревютата first row на един пръст разстояние от Аnna Wintour, да присъстват на частни партита и т.н. Така се зароди една кратка война -списания срещу блогъри. Дали беше завист или нужда от внимание – незнам. По време на NYFW от Independent Fashion Bloggers организираха конференция, на която участваха най-популярните блогъри от цял свят и след която инсинуираната война като че ли приключи. Незнам колко от вас посещават тези блогове и познават личностите на двата клипа по-долу. Те обаче са вече наистина големи имена в индустрията и внимание трябва да им бъде обърнато дори тук. Показвам ви клипчетата, за да видите кои са тези хора, как изглеждат, как говорят, какво правят и т.н.

И понеже тук участваше Tavi Gevinson се сетих, че видях от Zara да са й посветили специална тениска!

А ето това пък е кратък поглед върху етиката в блогинга, която както във всичко друго и тук е от огромно значение за имиджа и личния мир:)

httpvh://www.youtube.com/watch?v=ZjBxb1c3_Ew

Източник: The Coveted

През последните няколко дена мисълта за New York отново се е впила в главата ми и не иска да се махне оттам. Затова реших да ви споделя някои чувства и мисли, които бях описал преди време. Попринцип не обичам дългите статии, но това беше възможно най-краткото описание, което можех да направя.

Penn Station. Сърцето, бълващо хора, сякаш никога не спира. Аз съм там. И друг, на пръв поглед млад човек от Франция, също беше там. Спря ме и поиска запалка. На по цигара, нещастният човек разказа как се озовал там без портмоне в джоба си. Помогнах с няколко долара и си заминах. Стъпих на тротоара, а потокът ме погълна. Здравей, Ню Йорк!

Вървейки по 8мо авеню идва момент за нова цигара. Спирам, а там сякаш ме чакаше този човек – израелец, пренесъл съществуването си в Манхатън. „Ще останеш само седмица? Това не е достатъчно!… Никога не имай доверие на хората тук!” Оставих го да пуши сам. И само след секунда нещата започнаха да се променят.

Нека бъде светлина! Светлини тук, светлини там! Билборди, табели, екрани, светкавици. Бях седнал на червените стълбички на Times Square, взирайки се в чудовищнaта атмосферата. И просто стоях. Дори не мислех. Стоях…

Час по-късно реших да се размърдам. Вдигнах натъртения си задник от все пак некомфортните стълби и се спуснах по Бродуей. А там един човек рисуваше Ню Йорк на ръка. Друг правеше карикатура на една неприятна азиатка. Трети пък ми предложи фалшива лична карта. После ме помислиха за наркоман и получих оферта за кокаин. Продължих по Бродуей щастлив и ухилен.

Дойде денят да посетя Сохо. Малкия, сладък Сохо. Сохо е една магия, сгушена някъде там по улиците на Манхатън. Той е просто красив. Красиви магазинчета, красиви улички, а из тях разпръснати малки галерии. Красиви хора. Като казах красиви имам предвид наистина прекрасни. Някои артисти, други сякаш излязли от Dazed. Хора, изразяващи себе си. С въображение и непукизъм, те просто се изсират на плоските стандарти. Мъже носещи дамски чанти, дълги потници, цветни очила. Жени подстригали косата си къса, сложили вериги, миришещи на пот. Малко хомо, малко лудост, много артисцизъм – това е Сохо.

Всъщност това е Ню Йорк ако махнем туристите. А в китайския квартал е бъкано с туристи. А и има защо. Въпреки присъствието на полицаи на всеки ъгъл фалшификати на Louis Vuitton, Prada, Burberry, биват размятани навсякъде. Дръпнатите лелки ще ви хванат под ръка, ще ви отведат до някой безопасен вход и там ще извадят каталога с продуктите си. И пазаренето започва.

Следваща спирка – Central Park. Тук вече съм без думи. На входа на парка ме посреща джаз. Докато избягвах досадните велосипедисти, наблюдавах как хората четат, работят, разхождат децата си или се опитват да произведат нови. Навсякъде имаше художници, фотографи, филмови продукции. После пак музика. Джаз. „If the sea was whisky and I was a diving duck, I will dive and never go out”. В превод – ако имам много уиски ще се накъркам като свиня.Буквално е малко по-сложно. Важното е, че седях там, на пейката, и слушах около час. А през този час, кутията се пълнеше с пари. Докато не остана място за повече.

На следващата вечер настъпи моментът да изкача Empire State и да видя чудовището отгоре. В момента, в който погледнах, онемях. Сълза. А по принцип не плача.

И така дойде моментът да си тръгна от Ню Йорк. Трябваше да загърбя всички тези хора на изкуството; всички бизнесмени; просяците, носещи миризма на пикоч; чувството да срещаш познати лица в града, който никога не спи. Трябваше да зарежа Музея на Секса, в който се насладих на страхотно порно. Малкия, спретнат хостел, където срещнах приятели от Уругвай, Холандия, Австралия, Япония, Германия и прочее. Всеки страхотен момент, в който почувствах, че съм част от Ню Йорк.

Оставих душата си там, влязох в Penn Station и тръгнах.

Такааа… Преди седмица или две реших да обикалям из милата ни София и да потърся артистизъм по улиците на големия мръсен град. Обикалях ден, обикалях два. Оглеждах звънци, пощенски кутии, врати, прозорци… Прибрах се вкъщи с няколко снимки на стари хора. Ентусиазма ми да намеря красиво улично изкуство беше смачкан. Не съм обикалял правилните места? Нямам добро око? Или отново съм заглеждал бедните хора по улиците, лицата на които всячески се опитвам да заснема? Незнаех дали проблема е бил в мен или не. И така реших да си направя малка кампания – Sofia Street Art. Идеята беше, и все още е, да получавам снимки на всякакви якички неща, които сте открили по улиците. Е до сега получих едно съобщение.

Знам, че някъде там измежду всички хорa, някой крие снимка на нещо невероятно красиво и креативно. А аз искам да го видя!

В контраст с всички топ 10 албума, песни и незнам си още какво на годината, аз реших да ви представя моите топ 5 гадни БГ клипове за 2009. Съревнованието беше ожесточено. Избирането на топ 5 измежду толкова много еднакви клипове беше малко трудна задача. Повечето от нашите артисти са загубили уникалността си и немогат да бъдат запомнени с нищо интересно. Лошото е, че май всички забравят колко важно е да имаш интересна концепция, която да е колкото се може по-различна от всички останали. Та ето я и класацията за 2009, а ако искате да изгледате някой от клиповете просто цъкнете върху заглавието.

5. Ясен Зердев – Happy End

Всички познаваме Ясен Зердев като веселяга. Това си личи и в клиповете му. Незнам обаче защо клипът на “Happy End” е почти същия като този на “Някой друг”. Аз се обърках. Нужна е малко промяна… Иначе се кефя на летящата кофа за боклук.

4. Plastic Dreams feat. Krisko – Всеки път съм друга

Клипът на “Всеки път съм друга”  ми изглежда като среща на мимиченца от  flirt4e.com. Джуки, чупки, розови дрешки, клубен блясък в очилата по сред бял ден… Евтин сексапил. Всеки път съм друга, друга… Ха дано!

Continue…

The Fun Theory е една страхотна инициатива на Volkswagen, която се стреми да докаже, че забавлението е най-лесният начин да се промени поведението на хората към по-добро.  Инциативата се разраства и хора от целия свят започват да използват именно този метод, за да променят ежедневието на околните. Искрено се забавлявах когато изгледах видеотата. Сигурен съм, че това клипче ще ви накара да се усмихнете :)

Светът си има Лондон. Има си Берлин, Токио, Париж, също така както си има и Ню Йорк. Те пък си имат много жители. Черни, жълти, бели, зелени и незнам си още какви. Култури колкото си искаш. Те се познават, преплитат, обичат, раждат се нови, умират стари. Всеки има своята индивидуалност, която изразява освен чрез културата и държанието си, така и чрез начина си на живот и личен стил. Изразни средства, които за обществото са нормални и приемливи, а не означават показност или социален опадък.

България, нашата мила и любима родина, сякаш е изостанала не една, а няколко крачки назад. Все още са малко личностите, които си позволяват да излязат по родните улици както сметнат за добре, загърбвайки разните му там стереотипи и проявявайки креативност. За съжалениие доста голяма част от българската младеж се стреми да принадлежи на това или онова стадо от еднакво облечени момчета и момичета, защото в него намира по нещо куул. За щастие, вижда се напредък. Вече по-рядко по улиците срещам една камара луди фенове на електронната музика (от тези, които не са чували за Carl Cox) с пресирани и вдигнати нагоре коси, независимо от пола. Сещате ли се и за онези момиченца на по 14-15 години, изпробвали майчиния грим върху лицето си, сложили късите дънкови поли и хванали се под ръка така, че да се чудиш как да ги заобиколиш? Е може би това са българските варианти на чуждото емо.

Защо обаче хората немогат да приемат различните и интересните? Може би отнемат от пространството ни или заплашват вниманието към нас да намалее? Каквито и да са причините, то те са глупави и изводът е един – все още сме задръстени. Такива и ще си останем докато се освободим от безсмислените си предрасъдъци и спрем да гледаме в паничката на другарчето си.

Аплодисменти за момчето, което ходи с тесни панталони и шарен шал. Аплодисменти за момичето, което e подстригало косата си къса и носи мъжка риза. Аплодисменти за тези юнаци, на които им е през кура за криворазбраната естетика и които тепърва ще събират сили да показват себе си и своя собствен стил. И поклон.