Въпреки многото негативни отзиви относно новата анимационна комедийка мога да кажа, че пилотният епизод ме грабна. Алън, седемгодишният снобар, е принуден да започне училище от гей бащите си. Там той среща любовта на своя живот – дебелата, космата директорка. Хумoрът е груб, а анимацията обещаваща. Първия епизод може да гледате на ето този (линк), а вторият излиза днес. Да видим…
Време е да започна да пускам статиите, които пиша за GIA и в блога. Така, че отвреме на време ще изкачам с по нещичко от там. Ето тази скромна статиика например идва от последния брой на списанието и е доказателство, че да стойш и да гледаш мъжки стрийт стайл по цял ден си има своите ползи.
Има милиони добре облечени мъже по света. На кого му пука? Не е достатъчно да си просто добре облечен – трябва да си неповторим. И това са няколко мъже, които са го постигнали. Те имат суперсилата да влияят на всички мъже, които могат да използват Интернет.
Мхм, на всички.
Karl Guerre
Карл Гийер е фотографът зад стрийт стайл блога ‘Swagger 360’. Излишно е да споменаваме, че той е известен с вниманието върху детайла, тъй като повечето фотографи са такива. Той, обаче не е типичният човек зад камерата. Г-н Гийер е и жертва на всички други обективи наоколо, опитващи да снимат неговите готини дрехи.
Tyler Riggs
Тайлър е от щастливите модели, които са получили работата си случайно. Той е бил заснет от приятел за училищен проект, а по-късно с него се свързва агенция – нещо, което мнозина неуспешно опитват да постигнат. За момента той има договор с агенцията Next LA и е успял да снима за Urban Outfitters, Sisley, H&M, D&G, и др.
Robert Rabensteiner
Робърт Рабенщайнер е мъжът, за който всички обичат да пишат в блога си. Той е модният редактор на L’Uomo Vogue, а стилът му е ясно различим. Той не е средностатистическият мъж в официални дрехи. Г-н Рабенщайнер знае как да съчетае аристократизма и удобството. Представям си как го срещам… Всичко, което ще кажа е: ‘Ъм…Та…Ъм…Аз…Ъм…. Вие…’ Толкова респектиращ.
Francesco Cominelli
Модният редактор на Vogue Hommes International е личният ми Исус. Стилът му е забележително младежки, но едновременно с това и елегегантен. Той идеално съумява да смесва дрехи, които повечето мъже, дори не биха и помислили да съчетаят. За Франческо принтовете са като бейсик – той просто обича да си играе с тях.
Josh Peskowitz
Не знам защо, но Джош Песковиц много ми напомня на Жан Рено в Léon. Той не е убиец (или поне не е известен с това), но има убийствен стил. Мъжкият стайл директор на Gilt Groupe често избира комфортния вид, доминиран от базови дрехи, но обилно подправен с открояващи се аксесоари. И е един от малкото мъже, които могат да носят камуфлажно яке и да им отива…
Nick Wooster
Той е грубоват, той е забележително стилен и ви кара да искате да си пуснете брада. До скоро г-н Уустър имаше мечтаната работа – беше мъжкия моден директор в Neiman Marcus и Bergdorf Goodman, допринасяйки с много креативност в цялостния мениджърски процес.
Нямам абсолютно никакво обяснение защо пиша в блога след вечер изпълнена с еднолитрови Блъди Мерита, бира и йегермайстер шотчета завършила в 6:30 сутринта под слогана “Ше ѝ иба майката на тая курва, сервитьорката” в кръчма Дивака. Обаче освен махмурлука яката ме е ударило и желанието да споделя.
Иначе много мразя хората, които във Фейсбук не само започват деня си с “Ох, как се напих”; “Снощи се насвиних” и “Hangover”, ами отгоре на това продължават да ти го натякват през целия ден, сякаш на тебе ти пука.
Тук възниква въпросът – какво ще правим когато студът догони градинката на Radio Cafe и ни принуди да влезем вътре. Отгоре на това Dizzy Miss Lizzy заминава за Австрия, а достоен нейн заместник все още не е открит. Последно сбогом ще кажем на Бийфиитър партито, където пак ще пуска заедно с Mr. Shaker-a.
Като оставим Britspotting и “Няма 1 литър мохито? Дайте ми 2 х 1 литър Блъди Мери” на Данка, трябва да се отбележи, че този месец GIA възкръсна с “MALE” брой.
Също така искам да споделя, че X-Factor е далеч по-доброто предаване и много ме депресира по две причини, които ще си спестя.
Сега тръгвам, че тъкмо се появи балончето, на което пише “Your Windows is not Genuine” и сигурно трябва да направя нещо по въпроса, че пак ще ми изчезне картинката от десктопа.
Ако подкрепим Google в решението си и изпратим момчето в ляво към егидата на хипстърите (термин, чието значение съм разяснил ето на този линк) значи трябва да признаем хипстърщината и на самият Исус. Още неуспорими доказателства идват от твърдението, че хипстър се явява синоним на мазна коса и, естествено, вяра в ъндърграунд културата. Исус Хипстос! Самият той е кръстосвал улиците на Йерусалим в джийзъс сандалките си проповядвайки ъндърграунд разбирания наляво и надясно.
И щом Исус Хипстос е факт следва изводът, че Библията е ултимативният хипстърски наръчник, които разказва какво и как да правиш, за да си ъндърграундин. Ето защо последователите на неговата вяра са едни истински, миролюбиви хипстияни, които ходят по клубове, където не ходи никой друг освен тях, за да слушат Великият Хипстец да изпълнява кавъри на парчета от “преди Хипста”, които широката аудитория не е чувала.
След като християните са вече разкрити остава въпросът – защо избягаха от истинската си същност? Защо просто не се наричат “хипстияни”? Може би защото обществото отхвърля всичко “хипстърско”? От страх да не бъдат категоризирани така? А дали тогава вярата им е истинска? Твърде много неотговорени въпроси…
Да избираш между Vespa и другите брандове скутерчета е все едно да избираш между Converse и Mat Star – и двете ти вършат работа, но едното просто е по-добрият избор. Vespите са Mini-тата на скутерите. Те са забавни и сладки и пасват добре на хора с интересен лайфстайл. Или просто на готини хора. Някой от вас има ли Vespa? Или връзки във Vespa? Ами ако Vespa решат да ми подарят Vespa? Йай.
Иии малко новинки и от света на осветителните тела. Art Luminaire е ново местенце, което се появи на Солунска 35 съвсем скоро и е пълно с готини Френски, Немски, Италиански, Австрииски и прочее носители на светлина. Освен това има и доста интересни аксесоари към тях като кожени и метални ключове и т.н. Ако имате нужда от нещо подобно или пък искате просто да светнете по въпроса учтивият персонал ще ви приеме с широко отворени ръце.
Иииииии ето че Inditex стартира разпродажбите си за този сезон. Купувайте сега, че после няма да има. Цените са си както обикновено – тениски на по 9, 12, 15 и 25лв, ризки на 29… Това за Пул енд Беър. Остава да проверите Zara, Oysho, Bershka и Stradivarius. Наслука. И нека най-бързият вземе най-готините неща!
Посещението на Мария от Ecru вчера беше едно от най-ползотворните неща, които можеше да направя. Освен да си взема изпита, разбира се. И макар умрели за поредната порция пилешки кожички от Халбите, тя успя да ни убеди да отидем и да напълним тумбаците в К.Е.В.А., за което прочела в Boyscout. Менюто на Мария – картофки със сметана, маслини и копър + кюфтенца. Нашето меню – същото. И толкова вкусни картофки до сега не бях ял. На готвачите от К.Е.В.А. не им се свидеха нито сметаната, нито маслинките. Хубави хора.
Обръщение към сервитьорката:
Ако четеш това то знай, че бяхме доста притеснени през онези пет минути, които прекара залепена до нас, чакайки да си изберем… Not cool. Иначе беше мила.
Снощи започнах да гледам “Secret Millionaire”. Едно от най-позитивните и смислени риалитита, които съм гледал. Идеята – във всеки епизод човек с няколко милиончета в банковата си сметка бива изпратен в някоя от най-бедните и мизерни части на Щатите. Там той живее по местните стандарти и се сблъсква с драмите на хората в нужда. В края на престоя си дарява част от своето богатството на онези, които имат нужда от него.
Предаването ми припомни за Америка – но не за оная богата и силна Америка, която веднага се издига пред очите ти когато говориш за нея. Припомни ми за онази бедна, слаба и мизерна Америка, която имах шанса да видя.
Минавайки с колата по разказващите неприятни случки улици на Толедо стигнахме до къщата на моята приятелка. А миризмата на мухъл вътре заглушаваше онази, която бълваха баща ѝ и килограмите разградил се боклук около него. Когато погледнах към него забелязах, че е черен. За да се убедя, че не бъркам погледнах и към нея. Тя все още беше бяла. Когато влязохме в стаята ѝ четири-на-четири пред мен се озова леглото, което не можеше да побере самият мен. И онези две снимки на кучето ѝ забити на картонената стена. Огледах се – това беше всичко. Първата ми мисъл? Как двайсет години от живота ми минават в тази стая… докато зяпам мокрите петна по тавана. Ето защо казваше, че е израстнала на улицата.
Попитах за баща ѝ. Вторият ѝ баща. Тогава тя ми разказа как биологичният ѝ родител – полицай, е бил застрелян на съседната улица докато не е бил на служба. После разкъса смущаващата тишина, за да предложи да посетим братовчедка ѝ, която била родила преди година. На излизане се наложи отново да преминем през онези мрачни и обладани коридори на къщата. Добре че бяха малки.
И представете си – къщата на братовчедката беше по-плашеща. Не говоря за самият интериор – тук крушките светеха. Говоря за това, което чух и онова, което видях. Домакинята разказа за престрелката предната вечер сякаш това беше камионът за боклук, които те буди всяка сутрин в 5. Пак убили някакво черно момче. Разсеян от писъците на малкото момиче нямаше как да не забележа мъжът, който издишаше дима трева в лицето на едногодишното хлапе. После майката и таткото, със силно изразена семейна горделивост, разказаха как са се надрусали предната вечер – след убииството на онова черно хлапе, което едва ли е разнасяло бутилки с мляко посред нощ.
Като завършек беше решено да ми покажат гетото. Гетото? Амааа… то това не беше ли гетото? “Ако минете от там обаче карайте бавно и не се заглеждайте в тях. По улиците излизат след 23 часа”. Точните думи на братовчедката. Погледнах часовника си – 23:10. Съгласих се, защото бях изтръпнал, адреналинът ми напираше, а сигурно цял живот щях да съжалявам ако бях отказал. Все пак бях онова ситно китайче, което поема всякакъв риск, за да види каквото трябва. Минахме през гетото. Нищо. Не бяха излезли. Нито един човек нямаше, но се чувствах все едно ни дебнат и ей сега след секунда всички ще започнат да стрелят по нас.
Ще спра до тук, защото това е моментът, в който осъзнавам, че портмонето ми с личните документи и няколко зелени стотачки вече не е в колата. А освен нас в колата се качиха само онези приятели на моя човек, които откарахме до магазина за цигари зад ъгъла.
Искам да имам деца поради три причини:
Краят на Април и началото на Май е периодът посветен на курсовите работи. Темата, която реших да проучвам – “Глобалният пазар на луксозните модни стоки и бъдещето му в България” (в кофти превод). Интересна тема, по която липсата на информация е ограничаващ фактор, който всъщност прави проучването ѝ още по-интересно. Какво търсят луксозните брандове като Celine, Chanel или Louis Vuitton, за да проникнат на нови пазари? Имат ли тези марки преспективи на нашия пазар? Научните изследвания, които започнах да чета са доста интересни. А през следващата година вие ще сте част от онези, които ще помогнат да проучим малка част от преспективите на местно ниво. Надявам се. Само да се докопам до нея…
